Търсене в текстове за 'Евангелска църква'

Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени са 41 резултата от 5 текста в целия текст в който се съдържат търсените думи : 'Евангелска църква'.

1. XIII. Пътувания до Будапеща и Трансилвания; спомени за семейство Шпехт GA_28 Моят жизнен път

Прекарах прекрасни дни сред немски духовници от евангелската църква, учителите от немските училища и други немски трансилванци.
През Коледния ден пристигнах в Херманщат. Бях въведен в кръга на трансилванските саксонци. Там те живееха сред румънците и маджарите. Благородна народност, желаеща да съхрани своята доблест в упадъка, който не искаше да види. Германофилство, което, като спомен от отклоняването на живота му на Изток преди столетия, искаше да остане вярно на своя източник, което обаче с тази си душевна настройка носи белега на отчуждение от света, изразяващо се в живота като придобита чрез възпитанието универсална веселост. Прекарах прекрасни дни сред немски духовници от евангелската църква, учителите от немските училища и други немски трансилванци. Сърцето ми се сгря сред тези хора, които, в грижата за своя народностен характер и неговото култивиране, развиваха една култура на сърцето, обърната преди всичко към сърцата на другите. Тази топлина живееше в душата ми, когато, заедно със старите и новите си приятели, загърнат в дебели кожи, предприех пътуване с шейна през ледения мраз и скърцащия сняг на юг към Карпатите (трансилванските Алпи). Черен, залесен отвесен планински скат, когато се приближаваш към тях отдалеч; дива, насечена, често всяваща ужас планинска местност, когато вече си там. Съсредоточие на всичките ми преживявания там беше моят дългогодишен приятел. Той все измисляше по нещо ново, за да опозная по-добре трансилванското саксонство.
към текста >>

2. Историческа симптоматoлогия, лекция 9 GA_185 лекция 9

Получило се е смесване, обвързване на Християнството с политико-държавнически организираното римско Папство, с Папската Църква; и в последствие включване на отделни други църкви към папската.
европейски импулси със съвременните Нека да продължим с разгледаното вчера. По същество, ние показахме как, чрез упоменатите от мен обстоятелства, така нареченият Христов народ е до известна степен отклонен на изток, и как при други обстоятелства се е развил същинският Църковен народ – може да се каже дори Църковните народи – от Средна Европа на запад. Тогава показах как различните борби, които са се появили точно при прехода към петата следатлантска епоха, са свързани с този основен факт. Показах обаче и как в местата на образуване на същинските Църковни народи, поради това, че действието на Христовия импулс донякъде е било прекъснато, затворено във времето, той е трябвало да се продължи посредством традиция и писмено предание. Получило се е смесване, обвързване на Християнството с политико-държавнически организираното римско Папство, с Папската Църква; и в последствие включване на отделни други църкви към папската. Може да се каже, че тези други църкви показват доста големи различия от папската Църква, като същевременно имат и много общи неща с нея, във всеки случай неща, които сега ни интересуват в тази връзка. Тези неща поставят дори Протестантската държавна църква по-близо до Римокатолическата, отколкото до православната държавна църква, т. нар. Руска държавна църква (Руската православна църква), при която никога основополагащо не е било държавно-църковното начало, а начините, по които постоянно действащият Христов импулс се е проявявал чрез руския народ.После ви показах как чрез това свеждане на Христовия импулс до чисто светски въпроси като една крайност се е появило йезуитството. И как като противовес на последното се появява гьотеанството. Както ви казах, това гьотеанство се опитва, отчасти подобно на руското християнство, да предизвика обратното движение – да повдигне това, което тук е на физически план, до духовните светове.
към текста >>

Може да се каже, че тези други църкви показват доста големи различия от папската Църква, като същевременно имат и много общи неща с нея, във всеки случай неща, които сега ни интересуват в тази връзка.
Нека да продължим с разгледаното вчера. По същество, ние показахме как, чрез упоменатите от мен обстоятелства, така нареченият Христов народ е до известна степен отклонен на изток, и как при други обстоятелства се е развил същинският Църковен народ – може да се каже дори Църковните народи – от Средна Европа на запад. Тогава показах как различните борби, които са се появили точно при прехода към петата следатлантска епоха, са свързани с този основен факт. Показах обаче и как в местата на образуване на същинските Църковни народи, поради това, че действието на Христовия импулс донякъде е било прекъснато, затворено във времето, той е трябвало да се продължи посредством традиция и писмено предание. Получило се е смесване, обвързване на Християнството с политико-държавнически организираното римско Папство, с Папската Църква; и в последствие включване на отделни други църкви към папската. Може да се каже, че тези други църкви показват доста големи различия от папската Църква, като същевременно имат и много общи неща с нея, във всеки случай неща, които сега ни интересуват в тази връзка. Тези неща поставят дори Протестантската държавна църква по-близо до Римокатолическата, отколкото до православната държавна църква, т. нар. Руска държавна църква (Руската православна църква), при която никога основополагащо не е било държавно-църковното начало, а начините, по които постоянно действащият Христов импулс се е проявявал чрез руския народ.После ви показах как чрез това свеждане на Христовия импулс до чисто светски въпроси като една крайност се е появило йезуитството. И как като противовес на последното се появява гьотеанството. Както ви казах, това гьотеанство се опитва, отчасти подобно на руското християнство, да предизвика обратното движение – да повдигне това, което тук е на физически план, до духовните светове. Така че, въпреки всички обстоятелства на физическо ниво, душата да се свърже с импулсите в духовния свят, като за разлика от йезуитството, при което тези импулси непосредствено се свеждат до чувствено осезаемата действителност, това свързване става само чрез душата.Обичайно за него, Гьоте рядко е изказвал най-личните си мисли по тези въпроси.Но когато човек иска да го опознае в тази насока, аз отново бих го препратил към онова място във „Вилхелм Майстер“, което вече съм посочвал при други взаимовръзки, където Вилхелм Майстер идва в замъка на един благородник, където, наред с други неща, му се показва и картинната галерия.
към текста >>

Тези неща поставят дори Протестантската държавна църква по-близо до Римокатолическата, отколкото до православната държавна църква, т. нар.
По същество, ние показахме как, чрез упоменатите от мен обстоятелства, така нареченият Христов народ е до известна степен отклонен на изток, и как при други обстоятелства се е развил същинският Църковен народ – може да се каже дори Църковните народи – от Средна Европа на запад. Тогава показах как различните борби, които са се появили точно при прехода към петата следатлантска епоха, са свързани с този основен факт. Показах обаче и как в местата на образуване на същинските Църковни народи, поради това, че действието на Христовия импулс донякъде е било прекъснато, затворено във времето, той е трябвало да се продължи посредством традиция и писмено предание. Получило се е смесване, обвързване на Християнството с политико-държавнически организираното римско Папство, с Папската Църква; и в последствие включване на отделни други църкви към папската. Може да се каже, че тези други църкви показват доста големи различия от папската Църква, като същевременно имат и много общи неща с нея, във всеки случай неща, които сега ни интересуват в тази връзка. Тези неща поставят дори Протестантската държавна църква по-близо до Римокатолическата, отколкото до православната държавна църква, т. нар. Руска държавна църква (Руската православна църква), при която никога основополагащо не е било държавно-църковното начало, а начините, по които постоянно действащият Христов импулс се е проявявал чрез руския народ.После ви показах как чрез това свеждане на Христовия импулс до чисто светски въпроси като една крайност се е появило йезуитството. И как като противовес на последното се появява гьотеанството. Както ви казах, това гьотеанство се опитва, отчасти подобно на руското християнство, да предизвика обратното движение – да повдигне това, което тук е на физически план, до духовните светове. Така че, въпреки всички обстоятелства на физическо ниво, душата да се свърже с импулсите в духовния свят, като за разлика от йезуитството, при което тези импулси непосредствено се свеждат до чувствено осезаемата действителност, това свързване става само чрез душата.Обичайно за него, Гьоте рядко е изказвал най-личните си мисли по тези въпроси.Но когато човек иска да го опознае в тази насока, аз отново бих го препратил към онова място във „Вилхелм Майстер“, което вече съм посочвал при други взаимовръзки, където Вилхелм Майстер идва в замъка на един благородник, където, наред с други неща, му се показва и картинната галерия. Тази картинна галерия всъщност представя световната история, и в нея – религиозната история на човечеството.
към текста >>

Руска държавна църква (Руската православна църква), при която никога основополагащо не е било държавно-църковното начало, а начините, по които постоянно действащият Христов импулс се е проявявал чрез руския народ.После ви показах как чрез това свеждане на Христовия импулс до чисто светски въпроси като една крайност се е появило йезуитството.
Тогава показах как различните борби, които са се появили точно при прехода към петата следатлантска епоха, са свързани с този основен факт. Показах обаче и как в местата на образуване на същинските Църковни народи, поради това, че действието на Христовия импулс донякъде е било прекъснато, затворено във времето, той е трябвало да се продължи посредством традиция и писмено предание. Получило се е смесване, обвързване на Християнството с политико-държавнически организираното римско Папство, с Папската Църква; и в последствие включване на отделни други църкви към папската. Може да се каже, че тези други църкви показват доста големи различия от папската Църква, като същевременно имат и много общи неща с нея, във всеки случай неща, които сега ни интересуват в тази връзка. Тези неща поставят дори Протестантската държавна църква по-близо до Римокатолическата, отколкото до православната държавна църква, т. нар. Руска държавна църква (Руската православна църква), при която никога основополагащо не е било държавно-църковното начало, а начините, по които постоянно действащият Христов импулс се е проявявал чрез руския народ.После ви показах как чрез това свеждане на Христовия импулс до чисто светски въпроси като една крайност се е появило йезуитството. И как като противовес на последното се появява гьотеанството. Както ви казах, това гьотеанство се опитва, отчасти подобно на руското християнство, да предизвика обратното движение – да повдигне това, което тук е на физически план, до духовните светове. Така че, въпреки всички обстоятелства на физическо ниво, душата да се свърже с импулсите в духовния свят, като за разлика от йезуитството, при което тези импулси непосредствено се свеждат до чувствено осезаемата действителност, това свързване става само чрез душата.Обичайно за него, Гьоте рядко е изказвал най-личните си мисли по тези въпроси.Но когато човек иска да го опознае в тази насока, аз отново бих го препратил към онова място във „Вилхелм Майстер“, което вече съм посочвал при други взаимовръзки, където Вилхелм Майстер идва в замъка на един благородник, където, наред с други неща, му се показва и картинната галерия. Тази картинна галерия всъщност представя световната история, и в нея – религиозната история на човечеството. Посредством художественото изразяване на една велика идея, Гьоте всъщност иска да покаже как Вилхелм Майстер е воден през една картинна галерия, в която е показано религиозното развитие на човечеството.
към текста >>

И когато християнството премина под онези знамена, чийто основен носител беше Карл Велики, всичко беше подчинено на вероизповеданието на Атанасий и с това се осигури преминаването към римската Папска църква.
Знаете, че Улфила е превел Библията; неговият превод ясно показва, че самият той е бил арианин. Готите, лангобардите и т.н. също бяха ариани при идването си в Италия. А едва след приемането на християнството от Хлодвиг франките също станаха християни. В определен смисъл те външно приеха това, което вътрешно им противоречеше – тъй като по-рано вътрешно и те са били ариани – вярата на Атанасий. И когато християнството премина под онези знамена, чийто основен носител беше Карл Велики, всичко беше подчинено на вероизповеданието на Атанасий и с това се осигури преминаването към римската Папска църква. И една голяма част от първоначалните народи, варварските народи, готите, лангобардите и т.н., бяха унищожени; това, което не беше унищожено като народ, тогава беше заличено от привържениците на Атанасий. Същинският арианизъм продължи да съществува под формата на секти, но изчезна като непосредствено действаща народностна религия. Тогава трябва да се зададе въпроса, по-точно два въпроса. Първо: Какво всъщност представлява този арианизъм по отношение на вероизповеданието на Атанасий? А вторият въпрос е: Защо този арианизъм е изчезнал от европейското развитие, или най-малкото от външно видимите исторически симптоми?
към текста >>

И след това възникна стремежът, който продължаваше да действа и в древно-саксонската евангелска поема „Хелианд“: да изтълкуват Христос като един цар-пълководец, като един кралски предводител, като княз, който има своите приближени мъже.Като неразбиране на това, което дойде от Ориента, и от жаждата за почитане на краля, като световен крал по същото време, се появи това тълкувание на Христос като крал-пълководец.
Сега се случи следното: Христос, който беше Христос на Улфила, Христос на готите, който беше силно изживяван в смисъла на арианството, беше Христос за всички хора; за хора, които се чувстваха равни, за хора, които не правеха аристократични различия. В същото време той беше един отзвук, един последен отзвук на онова, което в Ориента се чувстваше като взаимно действие на това, каквото човекът на Земята преживява с целия космос и с природата. Тя в определено отношение беше изхвърлена от социалното образувание, което живееше в келтското кралство. Тези две неща – не мога да ги разглеждам в детайли, но поначало – най-напред се появиха в Европа заедно и се сблъскаха с едно трето нещо. Те така се сблъскаха, че отначало проникна арианството, но тъй като то беше отзвук на връзката на човека с природата, то не беше разбирано от онези народи, които както германските и франкските народи се намираха под чисто келтския импулс, те не го разбираха, те разбираха само това, което беше залегнало в тяхното кралско образувание. И след това възникна стремежът, който продължаваше да действа и в древно-саксонската евангелска поема „Хелианд“: да изтълкуват Христос като един цар-пълководец, като един кралски предводител, като княз, който има своите приближени мъже.Като неразбиране на това, което дойде от Ориента, и от жаждата за почитане на краля, като световен крал по същото време, се появи това тълкувание на Христос като крал-пълководец. Сега към това се прибави и трето. То дойде от юг, от Римската Империя. Тя вече по-рано беше заразена с това, което може да се нарече държавнически елемент.Римската Империя не беше държава, тя беше империя, но човек днес би я разбрал по-добре, ако каже „държавно образувание“. Тази Римска Империя в определено отношение прилича на това, което възникна от организацията на кралствата (разликите в нея произлизат само от различното географско положение на нейните територии и на различните условия, определящи социалната организация). Тя се беше развила от република в императорска организация, но в същото време Империята приличаше на това, което израсна, приемайки германска окраска, от келтските кралства.
към текста >>

И по този начин се стигна до това, че докато всред Средна Европа се развиваше Народът на църквата, в посока запад, а именно в посока на англо-говорящото население, се появи онова население, което може да се нарече (за да се получи трето название) Народ на Ложите, или Народи на Ложите.
В Средна Европа тези елементи се проникнаха взаимно. В британска Западна Европа обаче, както и в Америка по-късно, се запази един определен остатък от старите възгледи – такива, каквито съществуваха в княжеския, в аристократичния елемент. Този остатък се изразяваше в начина, по който е организирано общественото начало и как то се прониква от духовното. Относно схващането за проникването на духовното в общественото може да се съди по сагата за Крал Артур, в която рицарите от кръглата маса побеждават чудовища, покоряват демони и т.н. Духовното се вплиташе там вътре, то така се вплиташе, че можеше да се поддържа само при условие, че не се декретира, а се поставя като част от природата, като се организира. И по този начин се стигна до това, че докато всред Средна Европа се развиваше Народът на църквата, в посока запад, а именно в посока на англо-говорящото население, се появи онова население, което може да се нарече (за да се получи трето название) Народ на Ложите, или Народи на Ложите. Първоначално в тях имаше един определен стремеж към образуване на общности, в които да се породи общностен дух. Организацията има стойност само тогава, когато тя изхожда от духовни начала, без това да се забелязва; иначе трябва да се декретира. Декретираше се в Средна Европа; господството на ложите се насаждаше повече там, където келтският елемент продължаваше да живее сред англо-говорящото население. Така възникна народа на ложите или народите на ложите, които по същество се отличаваха с онова, което не организираше цялото човечество, а го обхваща съгласно общественото начало, съгласно принципа на ордените. Така структурата на ордените се явява продължение на онова, което изхожда от сагата за Крал Артур.
към текста >>

При народа на Църквата от средноевропейските страни това действие е отслабнало, тъй като Христовият импулс е бил отнесен към началото на нашето летоброене и по-късно е бил подложен на декретиране, на държавно декретиране, а също така е станал и обект на традиционно и принципиално разпространение.
Забележително е, че по отношение на човешките представи, по отношение на всичко това, което действа в човешките души, този принцип на ложите – превърнал се в една маймунска карикатура при свободното масонство – е на свой ред вътрешно родствен с йезуитството. Така че колкото и враждебно да е йезуитството към ложите, по отношение формата на представите (мислите), се наблюдава поразително сходство. И без съмнение великото дело на Игнаций Лойола беше способствано от този келтски кръвен елемент, който течеше във вените му. И сега виждаме следното: на Изток е възникнал народът на Христа, който носи в себе си непрекъснато действащия Христов импулс. За човека от Източна Европа е съвсем естествено, че, докато е жив, в неговата душа постоянно се влива нещо – Христовият импулс. При народа на Църквата от средноевропейските страни това действие е отслабнало, тъй като Христовият импулс е бил отнесен към началото на нашето летоброене и по-късно е бил подложен на декретиране, на държавно декретиране, а също така е станал и обект на традиционно и принципиално разпространение. На Запад, в системата на ложите, Христовият импулс съвсем се поставя под въпрос; там той допълнително е бил парализиран. И така от представите, основаващи се на този импулс на ложите, възникнал от своя страна от келтското начало, като негов последен отзвук – се развива заедно с деизма това, което сега се нарича модерно Просвещение. И извънредно интересно е да се проследи огромната разлика в това, как един представител на средноевропейския народ на Църквата се отнася към Христовия импулс, и един представител на Британската Империя. Моля ви обаче да не си правите изводи за отделния човек, тъй като църковният импулс естествено се е разпространил и в Англия. Нещата трябва да се вземат, каквито са в действителност – трябва да се вземат предвид тези хора, които са свързани с импулса на ложите, проникващ в целия Запад дори и държавния живот.
към текста >>

И извънредно интересно е да се проследи огромната разлика в това, как един представител на средноевропейския народ на Църквата се отнася към Христовия импулс, и един представител на Британската Империя.
И сега виждаме следното: на Изток е възникнал народът на Христа, който носи в себе си непрекъснато действащия Христов импулс. За човека от Източна Европа е съвсем естествено, че, докато е жив, в неговата душа постоянно се влива нещо – Христовият импулс. При народа на Църквата от средноевропейските страни това действие е отслабнало, тъй като Христовият импулс е бил отнесен към началото на нашето летоброене и по-късно е бил подложен на декретиране, на държавно декретиране, а също така е станал и обект на традиционно и принципиално разпространение. На Запад, в системата на ложите, Христовият импулс съвсем се поставя под въпрос; там той допълнително е бил парализиран. И така от представите, основаващи се на този импулс на ложите, възникнал от своя страна от келтското начало, като негов последен отзвук – се развива заедно с деизма това, което сега се нарича модерно Просвещение. И извънредно интересно е да се проследи огромната разлика в това, как един представител на средноевропейския народ на Църквата се отнася към Христовия импулс, и един представител на Британската Империя. Моля ви обаче да не си правите изводи за отделния човек, тъй като църковният импулс естествено се е разпространил и в Англия. Нещата трябва да се вземат, каквито са в действителност – трябва да се вземат предвид тези хора, които са свързани с импулса на ложите, проникващ в целия Запад дори и държавния живот. От това се разви едно друго отношение към Христос. Може би се питате: Как се отнася представителят на Христовия народ към Христос? – Той знае: „Ако истински се вживея в моята душа ще намеря Христовия импулс, защото Той е в нея, непрестанно действа в нея.“ Представителят на народа на Църквата казва почти като Августин, който в зрялото си време отговаря на въпроса „Как ще намеря Христос?
към текста >>

– Той знае: „Ако истински се вживея в моята душа ще намеря Христовия импулс, защото Той е в нея, непрестанно действа в нея.“ Представителят на народа на Църквата казва почти като Августин, който в зрялото си време отговаря на въпроса „Как ще намеря Христос?
И извънредно интересно е да се проследи огромната разлика в това, как един представител на средноевропейския народ на Църквата се отнася към Христовия импулс, и един представител на Британската Империя. Моля ви обаче да не си правите изводи за отделния човек, тъй като църковният импулс естествено се е разпространил и в Англия. Нещата трябва да се вземат, каквито са в действителност – трябва да се вземат предвид тези хора, които са свързани с импулса на ложите, проникващ в целия Запад дори и държавния живот. От това се разви едно друго отношение към Христос. Може би се питате: Как се отнася представителят на Христовия народ към Христос? – Той знае: „Ако истински се вживея в моята душа ще намеря Христовия импулс, защото Той е в нея, непрестанно действа в нея.“ Представителят на народа на Църквата казва почти като Августин, който в зрялото си време отговаря на въпроса „Как ще намеря Христос? “: „Така, както Църквата ми Го представя. Църквата ми казва кой е Христос. Това мога да науча от Църквата, тъй като тя чрез традициите си е съхранила това, което в началото се е говорило за Христос.“ Този, който принадлежи към народа на ложите – действително има представители на този народ – пита по съвсем друг начин за Христос, нито както народа на Църквата, нито както Христовия народ, а казва: „Да, световната история говори за един Христос, който някога е съществувал. Разумно ли е да се приеме един такъв Христос? Как се оправдава влиянието на Христос в световната история пред разума?
към текста >>

“: „Така, както Църквата ми Го представя.
Моля ви обаче да не си правите изводи за отделния човек, тъй като църковният импулс естествено се е разпространил и в Англия. Нещата трябва да се вземат, каквито са в действителност – трябва да се вземат предвид тези хора, които са свързани с импулса на ложите, проникващ в целия Запад дори и държавния живот. От това се разви едно друго отношение към Христос. Може би се питате: Как се отнася представителят на Христовия народ към Христос? – Той знае: „Ако истински се вживея в моята душа ще намеря Христовия импулс, защото Той е в нея, непрестанно действа в нея.“ Представителят на народа на Църквата казва почти като Августин, който в зрялото си време отговаря на въпроса „Как ще намеря Христос? “: „Така, както Църквата ми Го представя. Църквата ми казва кой е Христос. Това мога да науча от Църквата, тъй като тя чрез традициите си е съхранила това, което в началото се е говорило за Христос.“ Този, който принадлежи към народа на ложите – действително има представители на този народ – пита по съвсем друг начин за Христос, нито както народа на Църквата, нито както Христовия народ, а казва: „Да, световната история говори за един Христос, който някога е съществувал. Разумно ли е да се приеме един такъв Христос? Как се оправдава влиянието на Христос в световната история пред разума? “ – Това по същество е христологията на Просвещението, което изисква от Христос да се оправдае пред разума.
към текста >>

Църквата ми казва кой е Христос.
Нещата трябва да се вземат, каквито са в действителност – трябва да се вземат предвид тези хора, които са свързани с импулса на ложите, проникващ в целия Запад дори и държавния живот. От това се разви едно друго отношение към Христос. Може би се питате: Как се отнася представителят на Христовия народ към Христос? – Той знае: „Ако истински се вживея в моята душа ще намеря Христовия импулс, защото Той е в нея, непрестанно действа в нея.“ Представителят на народа на Църквата казва почти като Августин, който в зрялото си време отговаря на въпроса „Как ще намеря Христос? “: „Така, както Църквата ми Го представя. Църквата ми казва кой е Христос. Това мога да науча от Църквата, тъй като тя чрез традициите си е съхранила това, което в началото се е говорило за Христос.“ Този, който принадлежи към народа на ложите – действително има представители на този народ – пита по съвсем друг начин за Христос, нито както народа на Църквата, нито както Христовия народ, а казва: „Да, световната история говори за един Христос, който някога е съществувал. Разумно ли е да се приеме един такъв Христос? Как се оправдава влиянието на Христос в световната история пред разума? “ – Това по същество е христологията на Просвещението, което изисква от Христос да се оправдае пред разума. За да може да разбере какво се има пред вид с това, човек трябва да е наясно, че по всяко време може да достигне до Бог, без да притежава Христовия импулс.Достатъчно е човек да има някакво разстройство – както атеистът например е човек, при който има и някакво физическо разстройство – за да може човек по пътя на спекулацията, по пътя на мистиката, да достигне до Бог, да приеме, че има Бог в света.
към текста >>

Това мога да науча от Църквата, тъй като тя чрез традициите си е съхранила това, което в началото се е говорило за Христос.“ Този, който принадлежи към народа на ложите – действително има представители на този народ – пита по съвсем друг начин за Христос, нито както народа на Църквата, нито както Христовия народ, а казва: „Да, световната история говори за един Христос, който някога е съществувал.
От това се разви едно друго отношение към Христос. Може би се питате: Как се отнася представителят на Христовия народ към Христос? – Той знае: „Ако истински се вживея в моята душа ще намеря Христовия импулс, защото Той е в нея, непрестанно действа в нея.“ Представителят на народа на Църквата казва почти като Августин, който в зрялото си време отговаря на въпроса „Как ще намеря Христос? “: „Така, както Църквата ми Го представя. Църквата ми казва кой е Христос. Това мога да науча от Църквата, тъй като тя чрез традициите си е съхранила това, което в началото се е говорило за Христос.“ Този, който принадлежи към народа на ложите – действително има представители на този народ – пита по съвсем друг начин за Христос, нито както народа на Църквата, нито както Христовия народ, а казва: „Да, световната история говори за един Христос, който някога е съществувал. Разумно ли е да се приеме един такъв Христос? Как се оправдава влиянието на Христос в световната история пред разума? “ – Това по същество е христологията на Просвещението, което изисква от Христос да се оправдае пред разума. За да може да разбере какво се има пред вид с това, човек трябва да е наясно, че по всяко време може да достигне до Бог, без да притежава Христовия импулс.Достатъчно е човек да има някакво разстройство – както атеистът например е човек, при който има и някакво физическо разстройство – за да може човек по пътя на спекулацията, по пътя на мистиката, да достигне до Бог, да приеме, че има Бог в света. Това е и прадеисткото на вярата на Просвещението.
към текста >>

И сега, ако вземем предвид характерните особености на Христовия народ, на народа на Църквата и на народа на ложите – тези особености са отслабени по най-различни начини – когато търсим истинното зад често много очевидното, тогава можем да кажем за народа на Христа: Христос е духът, следователно няма нищо общо с каквито и да е било институции на физическия план.
Тази книга до известна степен е много важна за познаването същността на Просвещението, която същност е станала повърхностна чрез волтерианството и други течения. Тиндал е искал да покаже, че по същество всички хора, по-добрите хора, винаги са били християни, че Христос именно само е обобщил най-доброто от всички религии.Вече виждате: там Христос е приравнен до учител. Христос става учител, независимо дали го наричат месия или майстор, или каквото и да е било още – той става учител. Тук става въпрос не толкова за самия Христос, колкото за това, че той е там и преподава определено религиозно съдържание, което е най-скъпото и същевременно общо за останалото човечество. Това, което показах, може естествено да приема различни оттенъци, но основното си остава: Христос е учител. И сега, ако вземем предвид характерните особености на Христовия народ, на народа на Църквата и на народа на ложите – тези особености са отслабени по най-различни начини – когато търсим истинното зад често много очевидното, тогава можем да кажем за народа на Христа: Христос е духът, следователно няма нищо общо с каквито и да е било институции на физическия план. Съществува само мистерията, че веднъж е пребивавал в човешко тяло. – За народа на Църквата – Христос е кралят. Това може да приеме в една или друга окраска, но: Христос е кралят. – Това разбиране продължава да живее и в народа на ложите, но в него то се доразвива, стига се до извода: Христос е учителят. Тези оттенъци на европейското съзнание трябва да се имат предвид, тъй като те са дълбоко вкоренени не само в отделния човек, но и в душевното развитие в Европа през петата следатлантска епоха, а също така и в много от обществените развития.Това са най-важните оттенъци на Христовия импулс.
към текста >>

– За народа на Църквата – Христос е кралят.
Христос става учител, независимо дали го наричат месия или майстор, или каквото и да е било още – той става учител. Тук става въпрос не толкова за самия Христос, колкото за това, че той е там и преподава определено религиозно съдържание, което е най-скъпото и същевременно общо за останалото човечество. Това, което показах, може естествено да приема различни оттенъци, но основното си остава: Христос е учител. И сега, ако вземем предвид характерните особености на Христовия народ, на народа на Църквата и на народа на ложите – тези особености са отслабени по най-различни начини – когато търсим истинното зад често много очевидното, тогава можем да кажем за народа на Христа: Христос е духът, следователно няма нищо общо с каквито и да е било институции на физическия план. Съществува само мистерията, че веднъж е пребивавал в човешко тяло. – За народа на Църквата – Христос е кралят. Това може да приеме в една или друга окраска, но: Христос е кралят. – Това разбиране продължава да живее и в народа на ложите, но в него то се доразвива, стига се до извода: Христос е учителят. Тези оттенъци на европейското съзнание трябва да се имат предвид, тъй като те са дълбоко вкоренени не само в отделния човек, но и в душевното развитие в Европа през петата следатлантска епоха, а също така и в много от обществените развития.Това са най-важните оттенъци на Христовия импулс. Може още много да се говори по тези въпроси, но заради ограниченото време днес ще ви дам само една скица. Връщайки се към вчерашните три форми на човешката еволюция, сега можем да си кажем най-напред: Цялото човечество се развива така, че сега живее във фазата на сетивната душа, 28 до 21 година.
към текста >>

Това съвместно действие води до това, че Христовия народ се развива с импулса „Христос е дух“, народа на Църквата с импулса „Христос е крал“, а народа на ложите с импулса „Христос е учител“.
Връщайки се към вчерашните три форми на човешката еволюция, сега можем да си кажем най-напред: Цялото човечество се развива така, че сега живее във фазата на сетивната душа, 28 до 21 година. Всеки отделен човек така се развива като индивид, че сега човечеството в петата следатлантска епоха проявява съзнателната душа. Освен това има и още една трета еволюция вътре в душите на народите, за която ви казах вчера. И именно във връзка с народностните души се развиват и вече описаните явления. От една страна имате действието на историческите факти, а от друга страна народностните души с техните религиозни оттенъци. Това съвместно действие води до това, че Христовия народ се развива с импулса „Христос е дух“, народа на Църквата с импулса „Христос е крал“, а народа на ложите с импулса „Христос е учител“. Това зависи от народностния характер. Това е третата еволюция. В действителното външно развитие едното винаги се пресича с другото. Разбира се, в действителност едното действа върху другото, посредством другите; винаги едното прониква в другото. Сега, ако например ме запитате: Кой принадлежи на народа на ложите, кой принадлежи на този деизъм на Просвещението?
към текста >>

И така, както Христовият импулс на русизма е продължен в течението на Граала и се влива във всички добри усърдни хора на Запада, така продължава и онзи друг импулс, вливащ се в хората от народа на църквата, и става окраска на йезуитството.
И на това, намиращо се в русизма непобедимо настроение на Граала, почива и онова бъдеще на руското начало за шестата следатлантска епоха, за което така често съм говорил. Това трябва да се има предвид сега, когато се разглежда едната страна на нещата.Като вземем под внимание и другата страна, тогава там имаме всичко това, което нито приема Христовия импулс по този начин, както на изток – до известна степен като една инвазия, нито го приема като нещо живеещо и предаващо се чрез традиции и писменост, а го приема като нещо разумно. Това намира продължение вътре в ложите и във всички техни разклонения. Искам до го обрисувам с друг цвят (зелено). Това е, което впоследствие се политизира на Запад, то е най-крайната издънка на това, което е въплътено в Крал Артур. И така, както Христовият импулс на русизма е продължен в течението на Граала и се влива във всички добри усърдни хора на Запада, така продължава и онзи друг импулс, вливащ се в хората от народа на църквата, и става окраска на йезуитството. И въпреки че йезуитството, както беше казано, се явява негов смъртен враг – не става въпрос за това; може да бъдеш и смъртен враг на това, от което получаваш съответните форми на представа.Исторически факт е, че йезуитите не само са се прокраднали във всички ложи, че високообразовани йезуити са обвързани с високообразовани представители на ложите, но и че и едните, и другите, дори и от различни народи, са се развили от едни и същи корени, дори когато едните са развили папството, а другите – свободата, разумността, просвещението. Това ви дава само един вид образ на това, което мога да нарека действие на еволюцията на съзнателната душа. Това, което ви обрисувах по-рано – трите нива от изток на запад, беше положено на народностни, етнически основи. Това, че взаимно прониквайки се на Запад то приема формата на Просвещението, се дължи на това, че еволюционният поток на съзнателната душа живее в отделния човек, в индивида. Следва трето течение.
към текста >>

Когато описваме първото течение, етническото, в което възникват народните религии: религията на Христа, религията на Църквата, религията на ложите; тогава се намираме на гледната точка на народностното развитие, което обикновено разделям така: италиански народи = сетивна душа, френски народи = разсъдъчна душа или душа на характера и т.н.Когато описваме онова, което се е развило като съзнателна душа от началото на петата следатлантска епоха, тогава имаме преди всичко онова, което по този начин се влива в религиозното начало.
Това ви дава само един вид образ на това, което мога да нарека действие на еволюцията на съзнателната душа. Това, което ви обрисувах по-рано – трите нива от изток на запад, беше положено на народностни, етнически основи. Това, че взаимно прониквайки се на Запад то приема формата на Просвещението, се дължи на това, че еволюционният поток на съзнателната душа живее в отделния човек, в индивида. Следва трето течение. То е общо за цялото човечество, благодарение на него цялото човечество е в една възраст на развитие, в него то постоянно се подмладява, и сега е на възрастта на сетивната душа, от 28-ата до 21-ата година.Това протича в цялото човечество. Когато описваме първото течение, етническото, в което възникват народните религии: религията на Христа, религията на Църквата, религията на ложите; тогава се намираме на гледната точка на народностното развитие, което обикновено разделям така: италиански народи = сетивна душа, френски народи = разсъдъчна душа или душа на характера и т.н.Когато описваме онова, което се е развило като съзнателна душа от началото на петата следатлантска епоха, тогава имаме преди всичко онова, което по този начин се влива в религиозното начало. Но оттам произтича и взаимодействието с другото, с това, което е еволюция във всички хора: еволюцията на сетивната душа, която протича успоредно и много по-несъзнателно, отколкото еволюцията на съзнателната душа. Изучавайки човек като Гьоте, който, въпреки че често и чрез подсъзнателни импулси, все пак много съзнателно избира своя религиозен път, ще стигнете до властването на съзнателната душа. Но освен това, в съвременното човечество властва и един друг елемент, който се проявява много силно в инстинктите, в подсъзнателните импулси, но който е вътрешно свързан с развитието на сетивните души. И това трябва да се нарече развитие в посока на социализма, което сега тепърва започва и което ще завърши по начина, който разказах. Несъмнено подтиците идват от съзнателната душа, но че социализмът е мисията на петата следатлантска епоха и ще дойде до завършек през четвъртото хилядолетие – това възниква от факта, че цялото човечество живее във възрастта на сетивната душа от 28-та до 21-та година.
към текста >>

И не само, че римокатолическата Църква сама се е узаконила като политическа империя, а е намерила и начина (в последните векове именно през заобиколните пътища на йезуитството), по който да се промъква в другите империи, да се вплете в тяхната организация, да ги пропие със себе си.
Само помислете, как се е работило срещу успоредното развитие на свободата на мисълта в областта на религията и външния братски социален живот, което, като става въпрос за държави, може да се изгради само в държавната общност! При господство на социализма религиозният живот не трябва да играе никаква роля вътре в държавната организация, а само вътре в живеещите съвместно като души хора, напълно независимо от всякаква организация. Колко са прегрешили хората срещу това! „Христос е Духът“ – а до него тези ужасни църковни организации на Царизма! „Христос е Царят“ – абсолютно обвързване на Папствтото с религиозните убеждения! И не само, че римокатолическата Църква сама се е узаконила като политическа империя, а е намерила и начина (в последните векове именно през заобиколните пътища на йезуитството), по който да се промъква в другите империи, да се вплете в тяхната организация, да ги пропие със себе си. Или помислете как се е развило лютеранството? Със сигурност Лутер е тръгнал от един импулс – това веднъж ви го представих – и той наистина е един дух, който с едното лице е обърнат към четвъртата, а с другото лице – към петата епоха, и в този смисъл неговият импулс е бил в съгласие с времето си. Той се появява, но какво става после? Тогава това, което Лутер е искал в областта на религията, се е свързало с интересите на някои немски князе. Един княз влиза в синода, става епископ и т.н.
към текста >>

3. 6. СКАЗКА ШЕСТА. Дорнах, 30 ноември 1919 г. GA_194 Мисията на Архангел Михаил

Църквата забранява да се вярва в предсъществуването на душата не затова, че предсъществуването е несъединима с Тайната на Голгота, а защото чрез обездушевяването на въздуха човешката способност за разбиране престана да може да приема като сила в душата съзнанието за предсъществуването.
И даже още когато Аристотел се яви в тази Четвърта следатлантска епоха, нямаше вече никаква възможност да бъде прозряно предсъществуването на човешката душа с човешката способност за схващане на нещата. Не съществуваше вече никаква възможност за това. Ние стоим именно исторически пред забележителния факт, че в Земното развитие настъпи най-голямото събитие, Христовото Събитие, но човечеството трябваше тепърва да узрее, за да го разбере. То още е способно да улови лъчите на Тайната на Голгота със старите остатъци на способността за схващане, която произхожда от старата култура. След това обаче тази способност за схващане се изгуби и догматиката се отдалечава все повече и повече от разбирането на Тайната на Голгота. Църквата забранява да се вярва в предсъществуването на душата не затова, че предсъществуването е несъединима с Тайната на Голгота, а защото чрез обездушевяването на въздуха човешката способност за разбиране престана да може да приема като сила в душата съзнанието за предсъществуването. От всичко това, което се превърна в съзнание на главата, изчезва съзнанието за предсъществуването на душата. Когато ще имаме отново одушевяването на нашите сетивни възприятия, на нашите усещания, тогава ще имаме отново една точка на кръстосването и в тази точка ще схванем човешката воля, която се струи нагоре от третия слой на съзнанието, така както Ви го охарактеризирах през тези дни. Тогава ще имаме едновременно нещо субективно-обективно, за което Гьоте копнееше така много. Тогава ще имаме отново възможността, да схващаме първо по един тънък начин, колко чуден е всъщност този сетивен процес на човека в отношение с външния свят. Всичко това са груби представи, когато се казва, че външният свят само действува върху нас и ние след това просто реагираме на това действие.
към текста >>

А сега, видите ли, аз никак не съм жаден за една такава борба, особено за една такава борба с католическата църква, която, както изглежда, се натрапва сега с такава острота от другата страна.
Може би медицинският колеги ум е преувеличил нещата, обаче хората наистина са станали по-нервни. Само че при напредващото развитие на човечеството не се касае за такива неща, а за това, че определени импулси, които искат да проникнат в Земното развитие, действително проникват, че те не са отхвърлени. И това, което от време на време иска да проникне в културното развитие, е наистина насочено против удобството на хората и те трябва да разчитат онова, което е дълг по отношение на културното развитие, от обективността, а не изхождайки от човешкото удобство, не от по-доброто удобство на хората. И аз завършвам днес с тези думи поради това, защото извън всяко съмнение е, то се проявява от всички страни, че ще настъпи една наистина силно нарастваща борба именно между антропософското познание и различните вероизповедания. Вероизповедания та, които искат да останат да вървят по релсите, с които са свикнали от старо време, които не искат да се из дигнат до едно ново познание на Тайната на Голгота, ще засилят все повече тяхната позиция на борба, която вече са заели, ще я засилят все повече и би било много, много лекомислено, ако ние не бихме осъзнали, че тази борба се разгаря. А сега, видите ли, аз никак не съм жаден за една такава борба, особено за една такава борба с католическата църква, която, както изглежда, се натрапва сега с такава острота от другата страна. Онзи, който познава също окончателно по-дълбоките исторически импулси на днешните вероизповедания, той няма желание да води борба със старото, което заслужава уважение. Обаче когато борбата е наложена, тя също не може да бъде избягната. И днешното свещеничество не е никак склонно, да остави да проникне в човечеството онова, което трябва да дойде в него: истините на Духовната наука. Може също да се предвиди, че необходима та борба против нещо такова, което аз неотдавна Ви изнесох, е всъщност гротескна, а именно: казва се, че католиците трябва да се информират върху антропософски ориентираната Духовна наука от книгите, които пишат против нея, защото моите собствени книги са абсолютно забранени от папата. Това никак не е смешно, а е един дълбок сериозен въпрос!
към текста >>

Защото видите ли, да вземем примера с католическата църква.
И днешното свещеничество не е никак склонно, да остави да проникне в човечеството онова, което трябва да дойде в него: истините на Духовната наука. Може също да се предвиди, че необходима та борба против нещо такова, което аз неотдавна Ви изнесох, е всъщност гротескна, а именно: казва се, че католиците трябва да се информират върху антропософски ориентираната Духовна наука от книгите, които пишат против нея, защото моите собствени книги са абсолютно забранени от папата. Това никак не е смешно, а е един дълбок сериозен въпрос! Една борба, която се явява по този начин гротескна, която е в състояние да изпрати в света едно подобно съждение, една такава борба не трябва да се вземе лекомислено. И тя не трябва да се взема лекомислено именно тогава, когато човек съвсем не я приема на драго сърце. Защото видите ли, да вземем примера с католическата църква. С евангелската църква работата не стои различно, католическата е само по-силна, там съществуват стари, заслужаващи уважение наредби. Достатъчно е само човек да разбере онова, което свещеникът облича, когато чете литургията, достатъчно е човек да разбере всяка отделна част на литургическата дреха, всеки отделен акт на литургията, тогава той ще види, че това са прадревни свещени, заслужаващи уважение устройства и наредби, наредби, които са даже по-стари от Християнството, защото жертвоприношението е само един изменен в християнски смисъл прадревен култ на мистериите. В този култ стои днешното свещеничество, което си служи с такива средства за борба: когато следователно човек има от една страна най-дълбокото уважение както за култа така и за символизма на онова, което съществува тук, и от друга страна вижда, с какви лоши средства се защищава онова, което съществува по този начин, и с какви лоши средства се напада онова, което иска да проникне в развитието на човечеството, тогава той вижда първо, каква сериозност е необходима днес, за да вземе становище по отношение на такива неща. То е наистина нещо, което трябва да бъде добре проучено, което да бъде добре проникнато. И онова, което се вестява от тази страна, е едвам началото.
към текста >>

С евангелската църква работата не стои различно, католическата е само по-силна, там съществуват стари, заслужаващи уважение наредби.
Може също да се предвиди, че необходима та борба против нещо такова, което аз неотдавна Ви изнесох, е всъщност гротескна, а именно: казва се, че католиците трябва да се информират върху антропософски ориентираната Духовна наука от книгите, които пишат против нея, защото моите собствени книги са абсолютно забранени от папата. Това никак не е смешно, а е един дълбок сериозен въпрос! Една борба, която се явява по този начин гротескна, която е в състояние да изпрати в света едно подобно съждение, една такава борба не трябва да се вземе лекомислено. И тя не трябва да се взема лекомислено именно тогава, когато човек съвсем не я приема на драго сърце. Защото видите ли, да вземем примера с католическата църква. С евангелската църква работата не стои различно, католическата е само по-силна, там съществуват стари, заслужаващи уважение наредби. Достатъчно е само човек да разбере онова, което свещеникът облича, когато чете литургията, достатъчно е човек да разбере всяка отделна част на литургическата дреха, всеки отделен акт на литургията, тогава той ще види, че това са прадревни свещени, заслужаващи уважение устройства и наредби, наредби, които са даже по-стари от Християнството, защото жертвоприношението е само един изменен в християнски смисъл прадревен култ на мистериите. В този култ стои днешното свещеничество, което си служи с такива средства за борба: когато следователно човек има от една страна най-дълбокото уважение както за култа така и за символизма на онова, което съществува тук, и от друга страна вижда, с какви лоши средства се защищава онова, което съществува по този начин, и с какви лоши средства се напада онова, което иска да проникне в развитието на човечеството, тогава той вижда първо, каква сериозност е необходима днес, за да вземе становище по отношение на такива неща. То е наистина нещо, което трябва да бъде добре проучено, което да бъде добре проникнато. И онова, което се вестява от тази страна, е едвам началото. И не е времето, да спим по отношение на него, а да изострим напълно погледа за това.
към текста >>

4. Съдържание GA_353 История на човечеството и културните народи

Хайнрих II искал да отдели Католическата Църква от световното господство.
Христос Исус носи идеята, че човек в течение на своя живот притежава вътрешна воля, посредством която той може да направи своята личност по-добра или по-лоша. Евреите се отличават от другите земни народи. Двойното раждане на Исус - от Луната и от Слънцето. Скритото в мистериите се представя пред целия свят. Чрез Рим навлиза подмененото християнство, опиращо се само на външните събития в Палестина. Хайнрих II искал да отдели Католическата Църква от световното господство. Кръстоносните походи. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 15 март 1924 г. Как е изглеждала Европа по времето на разпространението на християнството? От древното келтско население до преселилите се от Азия народи, заради издигането и запустяването на Сибир. Преводът на Библията от Вулфила.
към текста >>

«Евангелска хармония» на Отфрид и «Хелианд».
Агнец Божий. Дарохранителницата. Полумесецът като символ на турците. Евхаристийните противоречия. Тридесетгодишната война. Светият Дух действа в появата на протестантството. «Евангелска хармония» на Отфрид и «Хелианд». Духовното християнство преди Христос. Материализмът в религиозните вярвания. ОСМА ЛЕКЦИЯ, 12 април 1924 г. Великденът като подвижен празник Метаморфозите при растенията като резултат от лунната и слънчевата дейност.
към текста >>

Католическата църква и масонството като най-големи противници.
В древната мистерия са се съчетавали едновременно училището, школата по изкуство и религията. Обучението за фина сетивност и за използването на знаци. Първоначално, когато още са се чувствали звуците, човечеството е имало един-единствен език. В езика е заложено нещо, което позволява напълно да се изучи човекът. Култът, който практикуват масоните, е на основата на подражанието, а не на разбирането. Католическата църква и масонството като най-големи противници. Целите на масоните. Ку-клукс-клан като израз на крайния национализъм. СЕДЕМНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 25 юни 1924 г. Човекът и йерархиите. Загубата на древното знание.
към текста >>

5. СЕДМА ЛЕКЦИЯ, 26 март 1924 г. Представата за Христос в древното и новото време GA_353 История на човечеството и културните народи

После говорихме за борбата, възникнала във връзка с разпространението на християнството в Европа, борба, както казах, дълго време основаваща се на факта, че едната партия подчертавала повече принципа на Бог Отец - източното християнство, - докато другата партия подчертавала повече принципа на Сина - Римокатолическата Църква, - а третата партия - Евангелистката Църква - подчертавала повече принципа на Духа.
Дорнах, 26 март 1924 г. Добро утро, господа. Днес ще добавим още нещо по въпроса, касаещ християнството. За съжаление, не ми се удаде да говоря последната събота, тъй като трябваше да замина за Листал. Ние се опитвахме да говорим за това, което може да се смята за специфична същност на християнството и за това, което е било възприето от християнството в хода на развитие на човечеството. После говорихме за борбата, възникнала във връзка с разпространението на християнството в Европа, борба, както казах, дълго време основаваща се на факта, че едната партия подчертавала повече принципа на Бог Отец - източното християнство, - докато другата партия подчертавала повече принципа на Сина - Римокатолическата Църква, - а третата партия - Евангелистката Църква - подчертавала повече принципа на Духа. Днес е трудно да се говори за такива неща, доколкото мнозинството от хората мисли така: а може ли въобще да се започват спорове за тези неща по мирски начин? Защото днес светът е зает с други проблеми, заради които има противопоставяне. Някога са воювали едни с други по най-страшен начин по причина, че едните са се придържали към различни принципи от другите. За съвременния човек това е трудно разбираемо. Но виждате ли, господа, трябва да се постараем да разберем това, защото някога ще дойдат и времена, когато няма да бъде понятно защо хората така са се сражавали заради днешните проблеми!
към текста >>

Едните казват: на олтара в църквата хлябът действително се превръща в тяло Христово.
И турците все още знаят нещо за това. В това отношение турците се оказват по-разумни от европейците, защото европейците, макар и да са имали някога в качеството на свой символ Слънцето, отдавна са забравили за смисъла, за значението на този символ. Струва си само да се замислим над факта, че през VI столетие вече нищо не е било известно за духовния Христос, за да стане понятно и защо в средните векове - през X, XI, XII и XIII столетия и даже по-късно - изведнъж започнали да спорят за това, какво всъщност означава Тайната вечеря? Тя има значение само за този, който притежава духовно виждане. Но това вече не умеят да го правят и възникват спорове. Едните казват: на олтара в църквата хлябът действително се превръща в тяло Христово. Другите не вярват в това, тъй като не могат да си представят, че хлябът, външният вид на който остава предишния, се е превърнал в плът. Те не могат да го разберат. Така възникнали всички тези средновековни спорове, резултатът от които е бил просто ужасен. Едните казвали: вярваме, че хлябът е истинска плът. Те били римокатолическата «партия».
към текста >>

От този спор възникнал и протестантизмът, Евангелистката Църква.
Един се присъединявал към едната партия, друг - към другата партия, и под образа на религиозната борба те преследвали собствени цели, така че Тридесетгодишната война продължила именно тридесет години. Но тя започнала поради причината, която ви посочих. Виждате ли, до Тридесетгодишната война (1618-1648), до XVII столетие са се водели спорове. Минало не толкова много време от този момент, когато хората започнали да спорят за такива неща. От този спор възникнал и протестантизмът, Евангелистката Църква. Ще кажете: но ако са отменили Духа, как може да се каже, че протестантската, Евангелистката Църква от трите Божествени Ипостаса е приела Духа? Да, господа, може да се отговори, че в Евангелистката Църква даже и не са знаели, че те са измолили Духа, защото Духът действително е бил «отменен». Те не са Го имали по съзнателен начин. Но аз често съм ви казвал: това, за което не се знае, все пак може да съществува. Някакво духовно начало, макар и не много значително, е действало все пак в Евангелистката Църква.
към текста >>

Ще кажете: но ако са отменили Духа, как може да се каже, че протестантската, Евангелистката Църква от трите Божествени Ипостаса е приела Духа?
Тридесетгодишната война продължила именно тридесет години. Но тя започнала поради причината, която ви посочих. Виждате ли, до Тридесетгодишната война (1618-1648), до XVII столетие са се водели спорове. Минало не толкова много време от този момент, когато хората започнали да спорят за такива неща. От този спор възникнал и протестантизмът, Евангелистката Църква. Ще кажете: но ако са отменили Духа, как може да се каже, че протестантската, Евангелистката Църква от трите Божествени Ипостаса е приела Духа? Да, господа, може да се отговори, че в Евангелистката Църква даже и не са знаели, че те са измолили Духа, защото Духът действително е бил «отменен». Те не са Го имали по съзнателен начин. Но аз често съм ви казвал: това, за което не се знае, все пак може да съществува. Някакво духовно начало, макар и не много значително, е действало все пак в Евангелистката Църква. Но нейните представители не знаели за това.
към текста >>

Да, господа, може да се отговори, че в Евангелистката Църква даже и не са знаели, че те са измолили Духа, защото Духът действително е бил «отменен».
Но тя започнала поради причината, която ви посочих. Виждате ли, до Тридесетгодишната война (1618-1648), до XVII столетие са се водели спорове. Минало не толкова много време от този момент, когато хората започнали да спорят за такива неща. От този спор възникнал и протестантизмът, Евангелистката Църква. Ще кажете: но ако са отменили Духа, как може да се каже, че протестантската, Евангелистката Църква от трите Божествени Ипостаса е приела Духа? Да, господа, може да се отговори, че в Евангелистката Църква даже и не са знаели, че те са измолили Духа, защото Духът действително е бил «отменен». Те не са Го имали по съзнателен начин. Но аз често съм ви казвал: това, за което не се знае, все пак може да съществува. Някакво духовно начало, макар и не много значително, е действало все пак в Евангелистката Църква. Но нейните представители не знаели за това. Виждате ли, ако го нямаше всичко това, за което не знаят, например професорите, какво въобще би останало в този свят?
към текста >>

Някакво духовно начало, макар и не много значително, е действало все пак в Евангелистката Църква.
От този спор възникнал и протестантизмът, Евангелистката Църква. Ще кажете: но ако са отменили Духа, как може да се каже, че протестантската, Евангелистката Църква от трите Божествени Ипостаса е приела Духа? Да, господа, може да се отговори, че в Евангелистката Църква даже и не са знаели, че те са измолили Духа, защото Духът действително е бил «отменен». Те не са Го имали по съзнателен начин. Но аз често съм ви казвал: това, за което не се знае, все пак може да съществува. Някакво духовно начало, макар и не много значително, е действало все пак в Евангелистката Църква. Но нейните представители не знаели за това. Виждате ли, ако го нямаше всичко това, за което не знаят, например професорите, какво въобще би останало в този свят? Това е именно така, господа и трябва да бъде ясно. Може да се говори за това, което човек прави, даже ако той сам не знае какво прави! Така и в случая с възникването на протестантизма можем да кажем, че този трети лик, трети Ипостас - Светият Дух - е действал тук.
към текста >>

и се наричало «Евангелска хармония» на Отфрид[3].
Интересно е да се види как по-късно, даже след VI столетие, в Средна Европа християнските възгледи са носили много по-духовен характер, отколкото по-късно. Материалистическо християнството е станало преди всичко на юг. В Средна Европа има две прекрасни поетически произведения. Едното е възникнало в Елзас през IX в. сл. Р. Хр. и се наричало «Евангелска хармония» на Отфрид[3]. Другата поема възникнала обаче в друга местност, която днес е Саксония, и се наричала «Хелианд»[4], «Хайланд». Ако четете «Хелианд», ще ви се набие в очи едно. Вие ще си кажете: този монах - защото персонаж в «Хелианд» се явява монах от селски произход - описва Исус Христос, но по съвсем особен начин. Той го описва примерно така, както би следвало да се опише германски херцог, който, сражавайки се начело на германската войска, удържа победа над своите врагове. Когато четете «Хелианд», се чувствате не в Палестина, а в Германия.
към текста >>

Виждате ли, един от най-значителните светци в Католическата Църква е свети Августин[5], живял през IV-V в.
Но в образна форма това е съществувало в продължение на всички древни времена. Ето защо древните християни усещали приемственост на указаните събития, усещали ги като изпълнение на пророчество. Те казвали: тези, които преживявали древните мистерии, пророчески са предвещавали това, което е станало като Мистерията на Голгота. И така, вие виждате: също и в древността в някакъв смисъл е съществувало християнство. Обаче това християнство не е било християнството на Исус Христос, а някакво духовно християнство, празнуващо се в образна форма. Виждате ли, един от най-значителните светци в Католическата Църква е свети Августин[5], живял през IV-V в. сл. Р. Хр. Свети Августин бил отначало езичник, по-късно той се обърнал към християнството и станал един от най-уважавани-те свещеници и светци в Католическата Църква. В трудовете на свети Августин вие ще намерите забележителни думи. Той казва: «Християнство е имало и преди Исус Христос; древните мъдреци вече са били християни, само че тях още не са ги наричали християни». Да, господа, нещо изключително значително има в такова, направено вече в християнско време признание, признание на това, че някога в древните мистерии вече съществувалото християнство е било отново изявено, благодарение на Исус Христос, при това по време, когато мистериите вече не ги е имало.
към текста >>

Свети Августин бил отначало езичник, по-късно той се обърнал към християнството и станал един от най-уважавани-те свещеници и светци в Католическата Църква.
Те казвали: тези, които преживявали древните мистерии, пророчески са предвещавали това, което е станало като Мистерията на Голгота. И така, вие виждате: също и в древността в някакъв смисъл е съществувало християнство. Обаче това християнство не е било християнството на Исус Христос, а някакво духовно християнство, празнуващо се в образна форма. Виждате ли, един от най-значителните светци в Католическата Църква е свети Августин[5], живял през IV-V в. сл. Р. Хр. Свети Августин бил отначало езичник, по-късно той се обърнал към християнството и станал един от най-уважавани-те свещеници и светци в Католическата Църква. В трудовете на свети Августин вие ще намерите забележителни думи. Той казва: «Християнство е имало и преди Исус Христос; древните мъдреци вече са били християни, само че тях още не са ги наричали християни». Да, господа, нещо изключително значително има в такова, направено вече в християнско време признание, признание на това, че някога в древните мистерии вече съществувалото християнство е било отново изявено, благодарение на Исус Христос, при това по време, когато мистериите вече не ги е имало. По такъв начин това явление е трябвало да стане събитието, обединяващо цялата Земя. Обаче съзнанието, че християнството е живеело още в древното езичество, също било изгубено.
към текста >>

Но по-късно Църквата започнала да проповядва друга гледна точка.
В първоначалното християнство хората още си казвали: за да стане безсмъртен, в течение на живота човек трябва да пробуди в себе си душата. Тогава той в истинския смисъл става безсмъртен. Разбира се, по този въпрос не трябва да се изпада в заблуда. Въпреки това се появило като алтернатива лъжливо мнение, оформила се такава заблуда. А именно: по време на разпространението на християнството в първите векове хората казвали: за да не умре душата на човека, той трябва да се грижи за нея. Но по-късно Църквата започнала да проповядва друга гледна точка. Църквата не искала повече да позволи на човека сам да се грижи за своята душа, тя пожелала да поеме цялата грижа за неговата душа! Във все по-голяма степен Църквата е трябвало да осъществява тази грижа за душата на човека, вместо той сам да прави това. Резултатът бил, че в човека престанали да виждат откъде би трябвало по правилен начин да произтича такава грижа за душата, престанали да виждат, че в душата се ражда духът, че в душата се ражда слънчевото начало. А за слънчевото начало е невъзможно да се проявява грижа по материалистичен начин. Какво значи: да се грижим за слънчевото начало по материалистичен начин?
към текста >>

Църквата не искала повече да позволи на човека сам да се грижи за своята душа, тя пожелала да поеме цялата грижа за неговата душа!
Тогава той в истинския смисъл става безсмъртен. Разбира се, по този въпрос не трябва да се изпада в заблуда. Въпреки това се появило като алтернатива лъжливо мнение, оформила се такава заблуда. А именно: по време на разпространението на християнството в първите векове хората казвали: за да не умре душата на човека, той трябва да се грижи за нея. Но по-късно Църквата започнала да проповядва друга гледна точка. Църквата не искала повече да позволи на човека сам да се грижи за своята душа, тя пожелала да поеме цялата грижа за неговата душа! Във все по-голяма степен Църквата е трябвало да осъществява тази грижа за душата на човека, вместо той сам да прави това. Резултатът бил, че в човека престанали да виждат откъде би трябвало по правилен начин да произтича такава грижа за душата, престанали да виждат, че в душата се ражда духът, че в душата се ражда слънчевото начало. А за слънчевото начало е невъзможно да се проявява грижа по материалистичен начин. Какво значи: да се грижим за слънчевото начало по материалистичен начин? Значи, че би трябвало да се организира експедиция и да се доставя от Слънцето това, което трябва да се даде на човека!
към текста >>

Във все по-голяма степен Църквата е трябвало да осъществява тази грижа за душата на човека, вместо той сам да прави това.
Разбира се, по този въпрос не трябва да се изпада в заблуда. Въпреки това се появило като алтернатива лъжливо мнение, оформила се такава заблуда. А именно: по време на разпространението на християнството в първите векове хората казвали: за да не умре душата на човека, той трябва да се грижи за нея. Но по-късно Църквата започнала да проповядва друга гледна точка. Църквата не искала повече да позволи на човека сам да се грижи за своята душа, тя пожелала да поеме цялата грижа за неговата душа! Във все по-голяма степен Църквата е трябвало да осъществява тази грижа за душата на човека, вместо той сам да прави това. Резултатът бил, че в човека престанали да виждат откъде би трябвало по правилен начин да произтича такава грижа за душата, престанали да виждат, че в душата се ражда духът, че в душата се ражда слънчевото начало. А за слънчевото начало е невъзможно да се проявява грижа по материалистичен начин. Какво значи: да се грижим за слънчевото начало по материалистичен начин? Значи, че би трябвало да се организира експедиция и да се доставя от Слънцето това, което трябва да се даде на човека! Разбира се, да се направи това е невъзможно.
към текста >>

В настоящето работата стои така, че горепосоченият принцип, непозволяващ на човек сам да се грижи за душата си и възлагащ тази грижа на Църквата, още не е довел до умъртвяване на човешката душа.
Какво значи: да се грижим за слънчевото начало по материалистичен начин? Значи, че би трябвало да се организира експедиция и да се доставя от Слънцето това, което трябва да се даде на човека! Разбира се, да се направи това е невъзможно. Представите за всичко това като цяло носят лъжовен характер. Виждате ли, господа, казвам ви всичко това, за да покажа как в хода на времето материализмът завземал около себе си все повече и повече, така че съвсем престанало да се разбира кое в човека е духовното начало. В настоящето работата стои така, че горепосоченият принцип, непозволяващ на човек сам да се грижи за душата си и възлагащ тази грижа на Църквата, още не е довел до умъртвяване на човешката душа. Но ако този принцип продължи да доминира и по-нататък, няма да мине много време и душата ще започне да умира заедно с тялото. Днес човешките души още живеят. Те все още могат да бъдат пробудени, ако дойде истинската духовна наука. Но след едно или две столетия душите вече няма да могат да живеят, ако не дойде духовната наука, ако всичко продължи както преди. Какво ще стане в случай на запазване на материализма?
към текста >>

Р Хр.), един от великите отци на църквата, на младини е бил манихей, кръстил се е и е станал епископ.
800-870), елзаски монах. Неговата «Евагелическа книга» представлява римувана на древнонемски език транскрипция на Евангелието. [4] «Хелианд»: транскрипция на Евангелието, римувано и алитерирано, възникнала между 822 и 840 г. [5] Св. Августин Аврелий (354-430 сл. Р Хр.), един от великите отци на църквата, на младини е бил манихей, кръстил се е и е станал епископ. [6] една статия: досега не е установена.
към текста >>

НАГОРЕ

0.63032293319702